Когато къщата беше напълно разрушена, нямахме друг избор освен да се върнем към нормалния живот на сушата.

След като се опомнихме от шока напуснахме Гръцкия остров и заживяхме отново в стария ни апартамент. Всичко беше както преди и нищо не беше същото. Не знаех какво е станало със старите ми приятели и нямаше как да разбера.

Не говорехме много и не разговаряхме често, а изговореното беше във въпросителна форма, но биваше изречено само в съзнанието или поне за мен беше така. Аз имах много въпроси, но не смеех да задам нито един от тях. В морето сякаш нямаше място за въпроси или нямаше нужда от тях. Но това май е едно и също. Хората на земята са свикнали да живеят във времепространството. Те се съизмерват по него, изказват мислите си, позовавайки се на него, съществуват благодарение на него. То присъства на всякъде – в речта им, в мислите им...понякога се чудя кой е дарил хората с времето. Направил им е голям подарък, съдейки по това, че  ми изглеждат напълно пристрастени към него.

Сега сигурно разбирате какво имам предвид, когато казвам, че нищо не беше същото. До осемнайстата си годишнина аз също говорех за себе си като за човек, но след като се върнах от острова, някакси езикът ми не се обръща да говоря, както преди. Може би и по тази причина със семейството ми не разговаряхме. Сега разбирам и не мога да проумея как са могли да живеят преди между два свята; как преди да навърша необходимите за посвещаването в тайната осемнадесет години е трябвало да играят театър, като се преструват на обикновени земни хора.

И моята съдба ли щеше да бъде такава? Ако къщата не се беше разрушила, аз щях да се върна на земята и да се омъжа. След това съпругът ми щеше да бъде посветен и да се превърне в поредния пазител и жертва на тайната. Но нищо от това не се случи. Казано на землянски не приства във времепространството. Трудно е обаче да обясниш на землянин, че това, че дадено събитие не се е състояло ни най-малко не го прави по-маловажно от всичко случило се. Има далеч по-важни и значими събития, които никога не са се случили, нито някога ще се случат, но понякога те могат да се окажат по-важни от цял един човешки живот.

***

За хората аз бях същата. Хората, както казах гледат само видимата част. А аз не се бях променила много през тези години. Имаше само едно нещо, което караше случайните минувачи по улицита да се обръщат след мен. Това нещо беше едно малко чудновато животинче – моя единствен и скъп спомен от години, прекарани в морската къща. Водех го на всякъде със  себе си. То буквално ме следваше неотлъчно, подскачайки по асфалта след мен и тъй като това животинче имаше свойството да прави вакуум с твърдите повърхности, при всеки негов подскок се чуваше специфичен звук. Всъщност, това не е някакво вълшебно умение или нещо от този сорт, за каквото читателят би го сметнал. Тъкмо обратното, има съвсем прагматично обяснение – сепиите са морски обитатели и по тази причина не са пригодени за живот на сушата. Може би много читатели биха ме сметнали за егоист и то съвсем не без основание...да водя морски обитател, вързан за каишка в градски условия...по твърдия, груб и неравен асфалт на софийските улици звучи направо чудовищно, особено ако се има предвид факта, че е извършено от човек, който гордо нарича себе си животнолюбец и твърди, че обича животните. Но, именно, този факт, идва в мое оправдание. Не можех да си представя живота си без водораслото, което се привлича от дупките. То беше мой единствен и верен другар, в една самотна къща, намираща се в безбрежната морска шир. Но, сега, когато зеленушко, най накрая имаше шанс да се върне при своето родно семейство, аз не можех да бъда такъв егоист и да му отнема тази възможност. Част от мен се радва на новия си живот. Може би, в крайна сметка така е по-добре за всички. Всички ние най-накрая се освободихме от товара на вековната къща. Ако някой се е грижил за болен човек, със сигурност познава това чувство и знае, че липсата на грижите носи не само облекчение, но и безкрайна тъга.

***

Така се чувствах и аз, когато изгубихме къщата. И дълбоко в сърцето си, аз зная, че сепията не може да замени моят зеленушко, но с времето обикнах и се привързах към това животинче. Вече дори не мога да си представя живота си без него. За мен сепията не беше просто домашен любимец, тя беше като мое дете. Отначало хората се плашеха от нея, дори ми се караха, когато влизах в хранителните магазини с нея, но скоро едно дете дори се престраши и помоли майка си да погали малката животинка. А мисля, че и за сепията подобен жест на нежност, от една толкава малка и невинна душа, беше приятно и полезно преживяване. Сепиите не са като водораслите. Те нямат корени. Съществата, лищени от корен са едновременно и благословени и проклети. Ще си кажете значи и ние сме така, но човек трябва да е опознал материята на въображението, за да знае, че човекът е едно от съществата, притежаващи най-дълбоките корени на земята. Само че...доста от представителите на този животински вид сами си ги режат. Кое същество само се осъкатява и реже части от тялото си? Ами май това е единственият известен на науката вид. Човекът си реже ноктите, косата, корените...явно смята, че му пречат. Може и така да е, все пак на другите животински видове те не растат до безкрай. В това отношение природата не е била милостива към хомо сапиенс. Но да беше само в това отношение!

***

Сепията нямаше да пусне корени, но поне можеше да се почувства добре. А аз правех всичко възможно за това. Бях и направила малка къщичка, която представляваше или поне се опитваше да наподобява малък макет на Гръцкия остров. Нещо повече, бях направила къщичките и корабите от най-различни зеленчуци и по този начин се надявах сепията да се почувства буквално като в приказката за Хензел и Гретел, с тази разлика, че нямах намерение да я ям, разбира се. Както казах, аз съм природолюбител, не че не съм пробвала сепия, де. В къщата и на острова да си опечеш сепия беше като да си сготвиш пиле с ориз. Може би за това все пак мидите не ни харесваха особено...Когато сепията изяждаше част от обзавеждането си, аз просто го заменях с ново. Не, нито за момент тази дейност не се превърна в досада или бреме за мен. В къщата бях свикнала да се трудя неуморно и сега това ми липсваше. Сепията запълваше толкова много празнини, след всичко станало тя се беше превърна в смисъл и център на живота ми. Надявах се, че скоро това ще се промени. Вече дори започвах да мисля по старо му, водена от земни амбиции и земни цели. Беше въпрос на време да започна да уча в университет, да работя, да се запозная с нови хора и да имам нови приятели, а може би дори и гадже. Е, разбира се, ако сепията го приемеше добре.

***

Явно и този път, обаче, грешах. Родителите ми бяха решили друго. Случи се. Отново. Връщахме се от почивка. Беше късно вечерта и на вън вече беше тъмно. Пътят ни минаваше през гъста широколистна гора. Нямаше голяма видимост, но и нямаше нищо забележително за гледане. Или поне така мислех аз; тогава, докато изведнъж не видях между дърветата врата. Тази врата стоеше буквално насред нищото. Нямаше ограда, нямаше къща, нямаше дори панти, за които да бъде закрепена. Врата. Само една врата, която стоеше насред гората и беше наклонена настрани. Обърнах се назад. Родителите ми бяха изчезнали. Нямах друг избор. Трябваше да ги последвам. Отново. Така аз и сепията се приближихме до врата и понечихме да влезем. Но врата беше заключена. Лесно щях да я заобиколя, помислих си. Но, когато направих една крачка се ударих в невидима преграда. Очевидно врата имаше панти, имаше и стена, но те не бяха видими за всеки. Или може би не бяха видими за никого. Маркираше ли врата нещо? Който и да беше строил, това, което беше строил, със сигурност би могъл да изработи и вратата от същата материя. За какво му беше да привлича излишно внимание? Но каква беше тази материя? Не беше въображаема, не познавах тази материя, но родителите ми я познаваха. Бяха ме оставили да открия отговора сама.

И тогава се сетих. Сепията. Как можах да си помисля, че родителите ми биха приели да имаме обикновен и ненужен домашен любимец.

Малкото животинче започна чевръсто да засмуква твърдата повърхност, обхождайки всеки сантиметър от нея, когато изведнъж изчезна. Останах сама. Без да губя време се насочих към мястото, на което за последен път видях сепията. Заопипвах стената и тогава открих тесен процеп, достатъчен животно с размерите на сепия да премине през него, но аз едвам провирах ръката си.

Сега вече нямаше кой да ми помогне. Бях на ръба на отчаянието си, когато успях да напипам нещо хлъзгаво и лепкаво от другата страна на стената. Сепята. Милата ми малка сепия беше паднала, но аз успях да я хвана и да я върна отново от моята страна.

- Хайде, бързо! Пълзи нагоре и внимавай!

И тогава дойде поредният неизказан въпрос. Защо не се върна сама при мен?

Неизказаните въпроси са като несъстоялите се случки и събития. Понякога дават най-важните отговори. Вакуум върху вакуум. Няма как вакуум да се захване, там където въздухът вече е изтеглен. Пространството отвъд стената беше вакуумизирано.

Това беше място различно. Вече познавах човешкото времепространство, познавах и материята на въображението. Но нима можеше да съществува пространство с отрицателен знак?

***

И все пак неизказаните въпроси и неслучилите се случки май съществуват някъде скрити от нас, зад някоя висока и невидима стена...