Не обичам завоите. Няма нищо по-ужасно от планинския път. Натискаш педала на газта, защото нямаш друг избор, трябва да преминеш отвъд планината, но същевременно те дебне завой след завой и никога не знаеш кой ще изскочи от отсрещната страна. Но и магистралите не са за предпочитане. Чист, ясен и широк път, с ясна видимост и преспектива. Но точно тези пътища в живота са най-опасни. Те ни карат да се главозамайваме. Често се подвеждаме и избираме точно тях. Има и авантюристи, които не се боят от резките завои. Те ги карат да чувстват, че нещата са под техен контрол. Дават им усещане за власт, сила и мощ. Често тези хора толкова се увличат, че забравят всякакви ограничения, а всеки успешен ход ги мотивира да предприемат следващото предизвикателство. И така стават все по-уверени и по-уверени. Често, обаче, тяхната увереност може да причини смъртта на други.

Пътят, по който аз избрах да вървя, не минават много коли. Това ми помага да се съсредоточа и да вървя напред. Всяка кола, която минава покрай нас, винаги ни разсейва малко или много. Не обичам да е напълно пусто покрай мен, но не обичам и да е пренаселено. Знам, че тези, които е писано да минат покрай нас и да оставят следа по пътя ни, така или иначе ще го направят, а останалите могат само да ни причинят катастрофа.  Понякога минавам през твърде ослънчени места и ми липсва сянка. Но макар да ми става твърде горещо, предпочитам този път, пред изцяло сенчестия.  Понякога тревата около мен е зелена, друг път отдъхва уморена от лятото. Не обичам, когато полетата са заснежени, защото тогава сякаш няма път, а диря оставена от тези, които са минали преди теб, а аз не обичам да вървя по чужди следи.